На 4 февруари отбелязваме 153-та годишнина от рождението на Георги (Гоце) Николов Делчев, най-големия син на Никола и велик български революционер.
Гоце Делчев, известен като Апостола на свободата за българите от Македония, продължава да има специално място в сърцата на хората не само в Благоевград, но и в цяла Пиринска Македония. И тази година, на 4 февруари, гражданите и посетителите на Благоевград ще се съберат пред паметника на героя в центъра на града, за да почетат неговото дело.
Едва ли може да се намери човек, който за първи път да посети Благоевград и да не бъде запленен от неповторимата красота на това орлово гнездо, сгушено в полите на Рила. Освен с красотата си, градът печели сърцата и с богатата си история, чийто най-славни страници са написани по време на борбите за освобождение от османско иго. Възрожденският квартал Вароша е може би най-яркият спомен от онези славни времена. Именно там се намира и най-голямата черква в града – храмът „Въведение Богородично“. Освен да чуят литургията и да запалят свещ за здраве, в празничните дни благоевградчани не пропускат да посетят мемориала, намиращ се в дъното на черковния двор – точно срещу вратите на храма. Украсен с мозайки, пресъздаващи сцени от националноосвободителното движение на македонските българи, мемориалът е посветен на Делчевия род и в него са положени костите на Никола Делчев – избягал в Горна Джумая (дн. Благоевград) от горящия Кукуш през 1913 г.
Малко известен факт обаче е, че след края на Междусъюзническата война, когато Кукуш е изгорен, наред с Никола Делчев в Благоевград се преселват 165 семейства от родния град на Апостола на македонските българи. Сред потомците на тези родове са Ани Мицова и Евгения Йорданова, които разказаха пред БГНЕС драматичната си семейна история. С треперещ от тъга глас Ани разказа за ужасния 21 юни 1913 г., когато гръцките войски опожаряват Кукуш.
„Ген. Сарафов се качва на хълма, където стои манастирът „Св. Георги Победоносец“ (там е кръстен Гоце Делчев) и казва: „Загубим ли Кукуш, решена е и съдбата на Македония“. Ани разказа нерадостната съдба на своята баба Мария, която по това време е само на 16 години. “Моята баба, с още около 300 човека остава в този манастир, който е униат на френската католическа църква, за да се опазят от зверствата на гърците. Нейните родители заминават за Струмица, с намерението един ден да приберат и нея. Гърците стигат и до манастира, но една от монахините - сестра Каролина - излязла и казала: “Това е френска територия, ако съборите и една тухла, обявявате война на Франция“! Така там тя (Мария) прекарва 6 години без да знае за участта на своите родители“, каза Мицова.
Тя разказа как многохилядният поток българи потеглят към свободните краища на българското отечество, без да вземат никакви вещи със себе. Те обаче не пропускали да хвърлят за сетен път поглед към печалната гледка на горящия роден град, изричайки думите: „Сбогом Кукуш, прощавай Кукуш“! През това време пра-прабабата на Ани умира от холера и е хвърлена, заедно с други мъртви в огромна яма с негасена вар, с цел да се предотврати разпространението на заразата. Събеседничката ми споделя, че баба ѝ Мария се събира със семейството си, едва след подписването на позорния Ньойски договор през 1919 г.
„Един ден, след този позорен Ньойски договор, нейният баща тръгва да търси детето си, тъй като един ден съпругата му попада на вестник, в който пише, че гръцки войници изнасилват български момичета“, каза Мицова, като добави, че научавайки това нейната прабаба е получила удар и е починала. Един ден сестра Каролина дошла и казала: „Мария, имаш посещение. Влез в черквата да се помолиш и след това ще отидеш в приемната“. Младото момиче останало смаяно, когато отишло в приемната и видяла на една пейка да стои баща ѝ, когото не била виждала 6 дълги години. Баща и дъщеря се прегръщат, с очи изпълнени от радостни сълзи, не можейки да повярват, че се виждат след толкова време. Двамата поемат към България, където първоначално се настаняват в София, а след това са оземлени в Благоевград, като всички други пристигнали бежанци от Кукуш.
Ани Мицова разказа, че въпреки всички житейски страдания, в баба ѝ, както и във всички други кукушани, нямало капчица злоба и омраза. „Те бяха научени на милосърдие, на взаимопомощ и така започват да строят новия си живот“, добави тя. Евгения Йорданова е част от рода на Дино Делев Кехайов и казва, че е израсла сред хора, чиято основна ценност е била да си помагат един другиму. Тя разказа за топлото посрещане, което гражданите на тогавашна Горна Джумая са устроили на своите братя, бягащи от опожарения Кукуш.
„Това са 165 семейства. Само от моя род пристигат 40 души! Това са братя, сестри, първи братовчеди. Този път (от Кукуш до Благоевград) е изминат пеша, в жега и немотия. Хората се обичаха, защото са минали през ада, минали са през войната, а единствената им любов е била България“, каза Евгения и подчерта, че въпреки страданията предците ѝ са били щастливи, защото са живи и са заедно със своите близки и приятели. Тя призова днешните млади поколения да бъдат по-близки с бабаите и дядовците си, тъй като те са пазители на родовата памет, която не бива да бъде забравяна.
Събеседничките ми разказват, че след пристигането си в Благоевград кукушките бежанци стават активна част от обществения живот на града. Като пример изтъкват доктор Георги Тишинов, който се превръща в стожер на общественото здраве със своите съвети за здравословно хранене и безплатното лечение на болните. Любителите на българското кино несъмнено са запознати с великия филм на Георги Дюлгеров „Мера според мера“, а читателите може би са прелиствали „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова. Дилбер Илия – прототипът на главния герой в книгата и филма (Дилбер Танас) – е един от онези хора избягали от Кукуш в Благоевград. Близък приятел на Гоце Делчев, участник в Илинденското въстание, както и във Войните за национално обединение, Дилбер Илия завършва жизнения си път именно в Благоевград, където е и погребан. Когато попитах събеседничките си какво са чували за него, Ани Мицова отговори:
„Ние от Дилбер Илия имаме медна тава, която е подарък за сватбата на баба ми и дядо ми“. Някогашният страшен комита Илия, от когото са треперили турци и гърци, става културен деятел, идвайки в Благоевград. Бившият четник на Христо Чернопеев и Яне Сандански, който заедно с войводите си участва в аферата „Мис Стоун“, се превръща във водеща фигура в танцовите и театралните състави в града. „Кукушани придават културния облик на Горна Джумая, защото тук идват високо интелигентни хора с, както вече казах, специален морал“, подчерта Йорданова.
Двете жени не пропуснаха да отбележат още една черна страница от българската история. Напуснали родното място, за да се спасят от асимилаторската политика на гърците, българското самосъзнание на техните предци отново било подложено на изпитание и то в пределите на свободна България. Следвайки коминтерновските постановки за македонска нация, през 1947 г. българските комунисти дават т.нар. културна автономия на Пиринска Македония, като етап от присъединяването на областта към Титова Югославия. Наред с останалото население на Пиринския край и кукушани са насилствено заставяни да се записват като македонци. Избягали от гърците, за да останат българи, не друг, а българските управляващи се опитват да откъснат съгражданите на Гоце Делчев от българския им корен.
Макар че след 1918 г. от трите части на Македония, само Пиринския ѝ дял влезе в пределите на България, можем да твърдим, че именно там виждаме напълно реализирани идеалите на Гоце Делчев и останалите дейци на ВМРО. Днес Пиринска Македония е не само неразделна част от България, но също така нейните жители не са забравили героичните борби за свободата на родния край и помнят, че отвъд границата живеят техни кръвни братя, споделящи същата история. В Пиринска Македония са напълно реализирани демократичните идеали за право на самоопределение и за разлика от други части на историческата област Македония, на хората не е отречено правото на национално самоопределение. В Благоевград – сърцето на Пиринска Македония – се намират не само останките на бащата на Гоце Делчев, там живеят потомците на хората, сред които е израсла онази юнашка натура.
Легендата разказва, че когато митичната Троя била опожарена от гърците, героят Еней, начело на шепа троянци, е достигнал до днешна Италия и е положил основите на Рим. Нещо подобно се е случило и с кукушани, чиито град също е бил опожарен, но достигайки до Горна Джумая са променили облика на града, за да имаме Благоевград, какъвто го познаваме днес. По този начин столицата на Пиринска Македония се превръща в духовен приемник на някогашния Кукуш. Днес тленните останки на Гоце се намират в Скопие, предадени от българските комунисти през 1946 г. на тогавашната НР Македония, под силния натиск на югославския диктатор Тито и съветския му другар Сталин. Може би желанието на героя е било един ден да бъде положен сред близките му. Мощите на Апостола имат интересна история и неведнъж са били местени. Какво ще ни предложи бъдещето? Можем само да гадаем.
